Има открития, които променят учебници. Има открития, които променят представата за историята. А има и такива, които могат да променят съдбата на цял регион и начина, по който една държава присъства на туристическата карта на света.
На 28 юли 2010 г. България получи точно такъв шанс.
На остров Свети Иван край Созопол екипът на проф. Казимир Попконстантинов откри малък алабастров реликварий с костни останки – зъб и части от човешки кости. На пръв поглед – археологическа находка като много други.
Само че тази не беше като другите.
Артефактът е намерен в конкретна археологическа среда, в олтарната част на средновековния манастир „Свети Йоан Предтеча“, а върху него има надпис, който го свързва именно със Свети Йоан.
Събират се няколко изключително важни обстоятелства – мястото, историческият пласт, предназначението на реликвария, надписът и съдържащите се в него човешки останки.
Оттам идва и голямата хипотеза – че България може да е открила част от мощите на една от най-почитаните фигури в християнството – Свети Йоан Кръстител, човекът, кръстил Исус Христос.
Когато науката срещна вярата
Историята обаче не остана само в сферата на религиозното убеждение.
Проф. Казимир Попконстантинов направи нещо, което според мен заслужава огромно уважение – позволи находката да бъде подложена на съвременни научни изследвания.
С подкрепата на National Geographic останките бяха изследвани от учени в Оксфорд и Копенхаген.
Резултатите не могат научно да кажат: „Това със сигурност е Йоан Кръстител“.
Но показват нещо изключително важно – данните за възрастта на останките и техния географски произход не противоречат на историческия период и района, свързвани с живота на Йоан Предтеча.
За една археологическа и религиозна находка това е изключително силно обстоятелство.
По света има редица места, които претендират, че пазят части от мощите на Свети Йоан Кръстител. Българската находка обаче се отличава с това, че зад нея стоят конкретен археологически контекст, научно разкопаване и сериозни лабораторни анализи.
National Geographic направи филм.
Световните медии заговориха за България.
Хиляди хора научиха името Созопол.
За кратко светът гледаше към малкия остров Свети Иван.
И точно тогава България получи историческата възможност да превърне Созопол не само в морски курорт, а в едно от разпознаваемите места на поклонническия туризъм в Европа.
Шестнадесет години по-късно въпросът е прост: какво направихме?
Днес, през 2026 година, са изминали повече от шестнадесет години от откритието.
И според мен е време да си зададем неприятния въпрос:
Използвахме ли този шанс?
Моят отговор е – не в мащаба, който той заслужава.
Да, Българската православна църква прие мощите.
Да, те бяха изложени за поклонение.
Да, община Созопол положи усилия.
Да, проф. Казимир Попконстантинов и покойният проф. Божидар Димитров направиха много, за да бъде откритието популяризирано.
Но отделните усилия не могат да заменят държавната политика.
Това е един от основните проблеми, за които говоря от години, когато става дума за българския туризъм.
Ние имаме ресурс. Имаме история. Имаме археология. Имаме култура. Но много често нямаме система, която да ги превърне в завършен туристически продукт.
Именно затова многократно съм определял българската археология като нашето „неизползвано злато“.
Тя е едновременно идентичност, култура и икономически ресурс.
Но златото има стойност само ако знаеш как да го покажеш на света.
България трябва да излезе от „плажната икономика“
Десетилетия наред страната ни се представя пред света предимно през морето през лятото и планината през зимата.
Не казвам, че трябва да се отказваме от този модел.
Напротив – морският и зимният туризъм са изключително важни за България.
Но те трябва да бъдат надградени.
Защото държава с история като нашата няма право да бъде възприемана основно като място за евтина ваканция, шезлонг, ол инклузив и алкохол.
България трябва постепенно да излезе от това, което аз наричам „плажна икономика“, и да премине към икономика на туристическото преживяване.
А това преживяване може да започне сутринта на плажа в Созопол, следобед да мине през Стария град и археологията, вечерта през българската кухня и вино, а на следващия ден туристът да бъде част от поклоннически маршрут, свързан със Свети Йоан Кръстител.
Това вече е продукт с висока добавена стойност.
Културата не е разход. Тя е инвестиция.
Една от големите грешки е културното наследство да бъде разглеждано само като бюджетен разход.
Реставрирали сме обекта.
Сложили сме табела.
Направили сме музей.
И приключваме.
Не.
Оттам нататък всъщност започва истинската работа.
Културата е високостойностна инвестиция, когато около нея бъде изградена туристическа икономика.
Тя създава нощувки.
Създава работа за ресторанти.
Създава работа за транспортни компании.
За екскурзоводи.
За малки производители.
За музеи.
За местни занаятчии.
За винени изби.
За туристически агенции.
За хотели.
За цели региони.
И най-важното – културно-историческият и поклонническият турист няма причина да чака юли и август.
Той може да дойде през март.
През април.
През октомври.
През декември.
Това е един от реалните пътища към четирисезонен туризъм в България.
Созопол не трябва да бъде само лято
Представете си Созопол през октомври.
Не като курорт след края на сезона.
А като европейски център на поклоннически и културен туризъм.
Международна конференция за ранното християнство.
Групи от Италия, Полша, Гърция, Румъния, Сърбия, Германия.
Поклонници.
Учени.
Историци.
Журналисти.
Документалисти.
Изложения.
Концерти на духовна музика.
Специални музейни експозиции.
Посещения на остров Свети Иван.
Дигитална реконструкция на манастира.
Разказ за откритието на няколко езика.
Това не е фантазия.
Това е туристически продукт.
И подобни продукти се създават успешно по целия свят.
Трябва ни „Пътят на ранното християнство в България“
От години защитавам идеята, че отделните ни археологически и исторически обекти трябва да престанат да съществуват като самотни точки върху туристическата карта.
Те трябва да бъдат свързвани в тематични маршрути.
Можем да говорим за „Пътя на тракийските царе“.
За „Българските златни векове“.
За „Пътя на царете и книжовниците“.
За „Съкровищата на траките и Средновековието“.
Но защо да няма и голям национален продукт „Пътят на ранното християнство в България“?
Созопол и Свети Йоан.
Несебър.
Пловдив.
София.
Мелник.
Рилският манастир.
Бачковският манастир.
Велико Търново.
Арбанаси.
Десетки църкви, манастири, базилики и археологически комплекси могат да бъдат свързани в национална мрежа.
А оттам тази мрежа може да стане част от балкански и европейски поклоннически маршрути.
Тогава туристът няма да идва за два часа да снима един храм.
Ще остане три, пет или седем дни.
Това е разликата между обект и туристически продукт.
Туристът на XXI век иска преживяване, не само витрина
Не е достатъчно да поставим костите зад стъкло и една табелка до тях.
Младият турист трябва да може да отвори телефона си и да види историята на откритието.
Да види 3D реконструкция на манастира.
Да проследи археологическите разкопки.
Да чуе проф. Казимир Попконстантинов.
Да види научните изследвания.
Да разбере кой е Свети Йоан Кръстител.
Да види как е изглеждал островът през V век.
Да получи маршрут към останалите християнски обекти в региона.
Затова говоря постоянно за необходимостта от дигитализация на българското културно наследство.
Не просто сканиране на музейни експонати, а превръщането им в преживяване.
На английски.
На немски.
На френски.
На испански.
На полски.
На румънски.
На гръцки.
На турски.
И на всички големи пазари, от които искаме туристи.
Не може Министерството на туризма да работи отделно от Министерството на културата
Това е друг проблем, който от години поставям.
Туризмът и културата в България прекалено често вървят по две различни административни пътеки.
А туристът не се интересува кое министерство отговаря за даден обект.
Той вижда България като едно цяло.
Затова трябва реална интеграция между туризъм и култура.
Министерството на туризма.
Министерството на културата.
Българската православна църква.
Общините.
Археолозите.
Университетите.
Туристическият бизнес.
Авиокомпаниите.
Туроператорите.
Всички трябва да бъдат част от една обща система.
Защото държавата не може сама да направи всичко.
Но без държавата също не може.
Трябва да спрем с кампанийното мислене
Това според мен е може би най-голямата болест на българския туризъм.
Нещо се случва.
Правим пресконференция.
Пускаме няколко публикации.
Министър се снима.
Кмет се снима.
Всички се поздравяваме.
И след два месеца започваме да говорим за нещо друго.
Така не се изгражда международен туристически бранд.
Бранд се изгражда с години.
Понякога с десетилетия.
Една и съща история трябва да бъде разказвана постоянно и професионално на различни пазари.
С различни инструменти, но с една ясна идентичност.
Защото една от най-големите битки в съвременния туризъм вече не е само за цена.
Тя е за внимание.
А България има истории, които могат да спечелят това внимание.
Бранд „България“ трябва да започва от това, което никой друг няма
Как се конкурира България със света?
С още един хотел?
С още един басейн?
С още един ол инклузив пакет?
Това може да бъде построено почти навсякъде.
Но Перперикон не може да бъде преместен в Испания.
Рилският манастир не може да бъде построен наново в Турция.
Долината на тракийските царе не може да бъде копирана в Хърватия.
Старинният Несебър не може да бъде пренесен в Гърция.
И остров Свети Иван с неговата история не може да бъде създаден със строително разрешение и инвеститор.
Това е нашето конкурентно предимство.
Автентичността.
Историята.
Мястото.
Паметта.
Точно от това трябва да започва бранд „България“.
От морето до историята – вместо море или история
Никога не съм приемал противопоставянето между различните видове туризъм.
Няма „или море, или култура“.
Няма „или ски, или история“.
Напротив.
Комбинацията между морски, зимен и културно-исторически туризъм е ключът към превръщането на България в устойчива, високостойностна четирисезонна дестинация.
Човекът, дошъл в Созопол за морето, трябва да разбере, че на няколко минути от него се намира място, за което са снимали National Geographic.
Човекът, дошъл за поклонение, трябва да остане за Стария град.
Да опита българското вино.
Да посети Несебър.
Да стигне до Пловдив.
Да продължи към Рила.
Точно така се удължава престоят.
И точно така един туристически ресурс започва да създава икономическа стойност за цялата държава.
Историята трябва да стигне и до самолета
Имаме нужда не само от красиви клипове в социалните мрежи.
Трябва да работим с големите международни туроператори.
С авиокомпаниите.
С круизните оператори.
С църковни и поклоннически организации.
С университети.
С международни медии.
С документални канали.
С туристически борси.
С българските посолства.
Историята на Свети Йоан край Созопол трябва да присъства там, където туристът взема решението си за пътуване.
Не когато вече е дошъл в България.
А преди да е купил билета.
Това е маркетинг.
Има и още нещо – самочувствието
Туризмът не е само приходи.
Туризмът е начин една държава да разкаже коя е.
Ние често говорим за България така, сякаш трябва постоянно да доказваме, че имаме какво да покажем.
Не.
Имаме.
Проблемът е друг.
Трябва най-после да започнем да го показваме със самочувствие, професионализъм и постоянство.
България е кръстопът между Изтока и Запада.
Между античността и християнството.
Между тракийската цивилизация, Рим, Византия и българското Средновековие.
Това не е рекламен лозунг.
Това е реалността на земята, върху която живеем.
Светът веднъж вече погледна към Созопол
През 2010 г. светът погледна към нас.
National Geographic дойде.
Международните медии писаха.
Учени изследваха находката.
Вярващи заговориха за Созопол.
Получихме шанс, за който много държави биха отделили огромни бюджети, за да създадат дори подобна история.
А ние я имахме.
Истинска.
Открита в българската земя.
От български археолози.
И въпросът шестнадесет години по-късно е не дали тази история е достатъчно голяма.
Въпросът е дали ние сме достатъчно амбициозни, за да я превърнем в голяма история за България.
Защото България няма недостиг на културно наследство.
Имаме друг дефицит – дефицит на последователност.
И ако искаме туризъм през четирите сезона, по-висока добавена стойност и по-силен международен образ на страната, трябва да променим това.
Не с още една рекламна кампания за три месеца.
А с национална политика за десетилетия.
С маршрути.
С дигитализация.
С международни партньорства.
С инфраструктура.
С наука.
С култура.
С образование.
С бизнес.
И със самочувствие.
Защото българската археология е нашето неизползвано злато.
А понякога златото не е заровено дълбоко под земята.
Понякога то стои пред очите ни.
Остава само държавата, общините и всички ние да се събудим и да разберем какво притежаваме.
д-р Ивелин Кичуков
Председател на Българската асоциация за туризъм – БАТ
Публикации: