ЕВРОПА ИМА ИКОНОМИЧЕСКА СИЛА, НО КЪДЕ Е НЕЙНИЯТ ДИПЛОМАТИЧЕСКИ ГЛАС?

Европейският съюз е една от най-големите икономически сили в света. Разполага с огромен пазар, финансови ресурси, политическо влияние и дипломатически представителства по целия свят. И въпреки това, когато се стигне до най-важния въпрос за сигурността на европейския континент – прекратяването на войната в Украйна – все по-често възниква въпросът дали Европа действително участва в определянето на решенията, или предимно реагира на решенията на други.

На 29 октомври германският Berliner Zeitung публикува остър коментар на журналиста Николас Бутилин, посветен на върховния представител на ЕС по външната политика Кая Калас. Заглавието определя нейното назначение като най-големия кадрови провал в историята на Европейския съюз.

Това е журналистическа оценка, а не установен факт. Но зад острата формулировка стои въпрос, който заслужава сериозен анализ – защо европейската дипломация трудно успява да заеме самостоятелно и достатъчно влиятелно място в преговорите за сигурността на самата Европа?

Поводът за публикацията е телефонният разговор на 27 октомври между президента на Финландия Александър Стуб, министър-председателя на Норвегия Йонас Гар Стьоре и руския президент Владимир Путин.

Разговорът е официално потвърден от финландската и норвежката страна. Проведен е след консултации с Украйна и във връзка с предстоящите дипломатически срещи в Абу Даби. Двамата европейски лидери изрично подчертават, че действат от името на собствените си държави, а не като представители на целия Европейски съюз.

Тъкмо тук се откроява същественото.

Когато държавни ръководители търсят преки дипломатически канали по най-важния военен конфликт на континента, а общата европейска външнополитическа институция няма водеща роля в този конкретен разговор, възниква въпросът за ефективността на европейската дипломатическа архитектура.

Разбира се, липсата на Кая Калас от един разговор не доказва провал на европейската дипломация. Нейните правомощия зависят и от политическата воля на държавите членки. Външната политика на ЕС не се определя еднолично, а по основните въпроси изисква съгласие между националните правителства.

Следователно проблемът е по-дълбок от личността на един европейски дипломат.

През последните години Европейският съюз демонстрира значителен капацитет за икономически санкции, финансова подкрепа, военна помощ и политическа координация. Това са реални инструменти на влияние, които не могат да бъдат отречени.

Но икономическото влияние и дипломатическата тежест не са едно и също.

Санкциите могат да оказват натиск. Финансовите инструменти могат да подкрепят определена политика. Военната помощ може да променя съотношението на силите. Но устойчивото политическо решение изисква и способност за преговори, за изграждане на гаранции и за постигане на международни договорености.

Дипломацията не означава съгласие с отсрещната страна. Разговорът не означава отстъпление от принципите. А преговорите не са признание за правотата на която и да е от воюващите държави.

Те са инструмент за търсене на изход от конфликт, който вече има огромна човешка, икономическа и политическа цена.

Същевременно би било погрешно да се приема, че всеки дипломатически контакт непременно доближава мира. Преговорите имат смисъл, когато са подкрепени от реална готовност за договаряне, ясни позиции и механизми за изпълнение на постигнатите решения.

Точно затова е необходимо Европа да изгради обща дипломатическа стратегия, а не да разчита единствено на отделни инициативи на своите национални лидери.

Днес Съединените щати продължават да имат централна роля в международните усилия за прекратяване на войната. Русия и Украйна са непосредствените страни в конфликта. Европейските държави носят значителна част от икономическите и политическите последствия, но все още търсят единна форма на представителство в преговорния процес.

Това несъответствие заслужава внимание.

Защото бъдещият модел на европейска сигурност ще има пряко отражение върху икономиката, енергетиката, инвестициите, транспорта, търговията и развитието на целия континент. България също е част от тези процеси и не може да остане незасегната от решенията.

Въпросът не е дали Европа трябва да избира между Вашингтон, Москва или Киев. Въпросът е дали Европейският съюз може да формулира собствена последователна политика, която едновременно защитава международното право, суверенитета на държавите, сигурността на гражданите и възможността за траен мир.

Това изисква не само политически декларации, но и дипломатическа инициатива.

Критиката към Кая Калас може да бъде основателна в отделни свои аспекти и прекомерна в други. Нито един върховен представител не може сам да преодолее противоречията между 27 национални външни политики.

Но институцията съществува именно за да помага тези различия да бъдат преодолявани и общата европейска позиция да придобива международна тежест.

Европейският съюз не страда от липса на ресурси. Той разполага с икономическа мощ, институции, международни партньорства и дипломатически капацитет.

Предизвикателството е да превърне тези ресурси в действително политическо влияние.

Защото големите международни сили не се измерват единствено с размера на своята икономика или с тежестта на своите санкции. Те се измерват и със способността си да участват в решенията, които определят бъдещето.

А когато се решава бъдещето на европейската сигурност, Европа не бива да бъде само наблюдател, финансов участник или изпълнител на чужди договорености.

Тя трябва да бъде страна, която има позиция, предлага решения и носи отговорност за тях.

Това не е въпрос на политическа принадлежност. Това е въпрос на европейска стратегическа зрялост.

И може би най-важният въпрос днес не е кой трябва да представлява европейската дипломация, а дали самата Европа е готова да говори с един глас и да поеме отговорността, която нейното икономическо и политическо значение предполага.