През последните дни около резултатите отново се развихри познатата полемика – виновни са учениците, виновни са учителите, виновни са родителите, виновно е министерството, виновна е социалната среда.
Аз няма да се включа в това състезание по раздаване на вина.
Предпочитам да погледна числата и да ги сравня с това, което виждам ежедневно в реалната икономика. Защото образованието и туризмът, а всъщност образованието и цялата икономика, са много по-свързани, отколкото понякога си даваме сметка.
PISA не проверява просто дали едно дете е научило урока. Изследването се опитва да установи дали учениците могат да разбират информация, да я анализират, да прилагат знанията си, да решават проблеми и да се справят с реални ситуации.
И точно тук резултатите за България трябва сериозно да ни замислят.
При природните науки България достига 421 точки, при четенето – 387, а при математиката – 405 точки. И в трите области сме значително под средните резултати за страните от OECD. Още по-притеснителен е фактът, че спрямо предходното изследване няма съществено подобрение, а в четенето и математиката има ново отстъпление.
Но за мен най-тревожният въпрос не е на кое място сме в една международна таблица.
Въпросът е какво означават тези числа за България след пет, десет или двадесет години.
Днешният 15-годишен ученик след няколко години ще бъде служител, предприемач, лекар, инженер, счетоводител, хотелиер, ресторантьор, администратор, маркетинг специалист или управител. Той ще трябва да работи с хора, с технологии, с информация, да взема решения и да носи отговорност.
Именно затова PISA не е просто образователна статистика. Тя е в известна степен и прогноза за бъдещото качество на човешкия капитал в една държава.
В туризма това се вижда изключително ясно.
От години говорим за липсата на кадри. Хотелиерите търсят хора. Ресторантите търсят хора. Туроператорите търсят хора. Цели региони изпитват сериозни затруднения да намерят подготвени служители.
Но според мен проблемът вече не е просто, че „няма хора“.
По-големият проблем е дали имаме достатъчно подготвени хора.
Защото туристическият бизнес не се състои само от сгради, легла, басейни, ресторанти и плажове. Зад всеки туристически продукт стои човек.
Можем да построим хотел за милиони. Можем да направим прекрасен СПА център. Можем да похарчим милиони за реклама на България по света. Но в крайна сметка туристът среща човека на рецепцията, сервитьора, управителя, екскурзовода, туроператора, шофьора, администратора.
И именно този човек трябва да може да комуникира, да смята, да разбира информация, да работи с технологии, да реагира в нестандартна ситуация и да решава проблем.
Гостът няма да попита каква оценка е имал служителят в училище.
Той просто ще има проблем с резервацията и ще очаква някой да го реши.
Точно тук образованието се среща с бизнеса.
И затова от години настоявам, че ако България действително иска модерна туристическа индустрия, връзката между образованието и бизнеса не може да съществува само на хартия.
Необходими са реални партньорства между професионалните гимназии, университетите и работодателите.
Практиката трябва да бъде истинска практика. Дуалното обучение трябва да бъде реална подготовка за професията. Учебните програми трябва да следят развитието на бизнеса и технологиите, а не нуждите на пазара на труда отпреди двадесет години.
Бизнесът също трябва да поеме своята отговорност.
Не можем непрекъснато да казваме, че образованието не ни дава необходимите кадри, а в същото време да стоим извън процеса на тяхното обучение.
Ако искаме по-добри специалисти, трябва да участваме в изграждането им.
И тук стигам до въпроса, който за мен е особено важен – какъв туризъм искаме да има България?
Говорим за четирисезонен туризъм. За културен туризъм. За балнео и здравен туризъм. За конгресен и събитиен туризъм. За поклоннически, винен и кулинарен туризъм. Говорим за дигитализация, за по-висока добавена стойност и за туристи с по-висока платежоспособност.
Всичко това е правилно.
Но кой ще го реализира?
Това е въпросът, който твърде рядко задаваме.
Защото не можем да искаме България да предлага туристически продукт на световно ниво, ако едновременно с това не изграждаме хора, способни да го създават и управляват.
Ако искаме да престанем да продаваме единствено легло, чадър и шезлонг и да започнем да продаваме преживяване, история, култура и качество, тогава имаме нужда от много по-добре подготвени хора.
Тук резултатите от PISA вече започват да изглеждат по съвсем различен начин.
Те не са само проблем на Министерството на образованието.
Те са проблем на Министерството на туризма.
Проблем са на икономиката.
Проблем са на бизнеса.
Проблем са на цялото общество.
Когато разгледаме държавите с най-добри резултати, виждаме различни образователни системи и различни култури. Сред лидерите са азиатски образователни системи като Сингапур, Япония, Тайван и водещите китайски региони. В Европа Естония продължава да показва впечатляващи резултати, а Великобритания също остава сред силно представящите се системи.
Не смятам, че България трябва да копира механично който и да било модел.
Това би било грешка.
Но можем да видим нещо общо – ясна посока, високи изисквания, последователност, сериозна подготовка на учителите, уважение към преподавателската професия и система, която измерва не само какво е преподадено, а какво действително е научено.
И тук трябва да кажем още нещо, което понякога избягваме.
Учителят трябва отново да бъде поставен в центъра на системата.
България има прекрасни учители. Има хора с огромен опит, има млади преподаватели с енергия и желание, има и професионалисти от други сфери, които успешно могат да предават знания.
Но трябва да си зададем въпроса дали системата действително създава достатъчно добре подготвени педагози.
Достатъчно ли е човек да придобие необходимия документ, за да стане учител?
Или трябва да изискваме сериозна подготовка по педагогика, психология, методика, управление на класната стая и реална практическа работа?
За мен отговорът е очевиден.
По същия начин стои въпросът и с технологиите.
През последните години в българското образование бяха вложени сериозни средства в компютри, устройства, платформи и дигитализация.
Но компютърът в класната стая сам по себе си не прави образованието модерно.
Както един нов хотелски софтуер не прави автоматично хотела добре управляван.
Важното е как го използваме.
Технологиите могат да бъдат огромен инструмент за обучение, анализ, персонализирана подготовка и достъп до информация. Но могат да бъдат и огромен източник на разсейване.
Същото ще бъде и с изкуствения интелект.
AI ще промени образованието. Ще промени и туризма, и бизнеса, и почти всяка професия.
Но ако човекът няма способност да мисли критично, да формулира правилния въпрос и да разпознава грешния отговор, изкуственият интелект няма да реши проблема.
Ще замени едно механично наизустяване с механично копиране.
За мен най-големият проблем на българското образование обаче остава друг – липсата на достатъчно дългосрочна, последователна и политически независима визия.
Образованието не може да се управлява с хоризонт до следващите избори.
Туризмът също не може.
И в двете сфери грешните решения днес дават резултат след години.
Затова България има нужда не от поредната козметична промяна в учебната програма, не от поредния проект и не просто от още устройства.
Имаме нужда от ясна връзка:
училище – професионално образование – университет – бизнес – реализация.
Това трябва да бъде една система, а не пет различни свята, които понякога почти не разговарят помежду си.
Именно тук виждам и огромната задача пред туристическия сектор.
Ако искаме след десет години България да бъде разпознаваема като качествена европейска туристическа дестинация, още днес трябва да знаем какви хора ще са ни необходими тогава.
Какви езици трябва да говорят.
Какви технологии трябва да владеят.
Какво трябва да знаят за културата и историята ни.
Как да общуват.
Как да продават.
Как да управляват.
И най-вече – как да мислят.
Често казвам, че България има всичко необходимо, за да бъде много по-силна туристическа държава.
Имаме море.
Имаме планини.
Имаме минерални извори.
Имаме история и култура, с които малко държави могат да се сравняват.
Имаме вино, кухня, археология, природа и традиции.
И въпреки това продължаваме да не използваме пълния си потенциал.
Може би една от причините е, че твърде дълго инвестираме основно в това, което туристът вижда, и недостатъчно в човека, който стои зад него.
PISA не е присъда над България.
И не трябва да променяме образованието си просто за да получим няколко точки повече в следващото изследване.
Трябва да го променим, за да може след дванадесет години училище един млад човек да разбира, да мисли, да анализира, да комуникира, да създава и да се адаптира към свят, който се променя с невероятна скорост.
Ако постигнем това, резултатите в международните класации ще дойдат сами.
Ще го усети и бизнесът.
Ще го усети и туризмът.
Ще го усети цялата държава.
Защото в крайна сметка битката за бъдещето няма да бъде само битка за инвестиции, туристи или пазари.
Ще бъде битка за знания, хора и качество.
И вместо днес да спорим кой е виновен за резултатите на PISA, много по-важно е да си зададем един друг въпрос:
Каква България искаме да имаме след десет години – и подготвяме ли днес хората, които ще я изградят?
д-р Ивелин Кичуков
Председател на Българската асоциация за туризъм
Публикации: